Тежко е, когато обичаш. Правиш неща, които един средностатистически МИСЛЕЩ човек никога не би направил. Лишаваш се. Молиш се. Плачеш. Крещиш. Надяваш се. Надяваш се нещата да се оправят, знаеш че няма да стане, но се надяваш. Това е последното, което ми остана и изчезна. В такъв момент не знаеш кой си, не знаеш къде си. Сам си в бяла стая. Без никой. Защото си пренебрегнал всички, заради "половинката" си. Сещаш се за всички прекрасни мигове, в следващия момент в съзнанието ти изплуват и другите моменти - сълзите, нервите, положените усилия, пренебрежението, скандалите, изневерите, лъ...